Марко Златев, полк., доц. д-р
Даването на отговор на така поставения въпрос от методологична гледна точка изисква да се подходи от общото към частното. С други думи, да се каже какво представлява археологията въобще и къде е нейното място в системата от научни знания. Самото наименование е сложна дума (словосъчетание) и идва от гръцките archaios – стар, древен, и logos – наука.
Според третото издание на „Большая советская энциклопедия“ археологията е „наука, изучаваща историческото минало на човечеството по веществени доказателства“1. В една от популярните български енциклопедии „България“ тя е дефинирана като „историческа наука, която по паметниците на материалната култура от миналото изучава историческото развитие на обществото с помощта на археологически разкопки и др. специални изследователски методи“2. Едно от последните справочни издания у нас – „Съвременна българска енциклопедия“, определя археологията като „научна дисциплина, която изучава предисторията на човешкото общество чрез контролирани заключения въз основа на физически доказателства, получени при разкопки (оръдия на труда, съдове, оръжия, украшения и цели комплекси – поселения, съкровища, могили)“3.
От приведените цитати се открояват три съществени момента. Първият, че археологията е историческа дисциплина, т.е. изучава миналото на човечеството. Вторият, че миналото се изучава въз основа на веществени (физически) доказателства (материални предмети), и третият, че тези веществени доказателства са получени при разкопки.
В този ред на мисли важно е да се види точното място на археологията в цялата система на историческата наука. Тя се отнася към т.нар. помощни исторически дисциплини. Видни български историци ги класифицират в пет групи, като мястото на археологията е определено във втората, наречена „помощни исторически дисциплини, които изучават веществените извори“4. Тук тя е причислена от авторите наред с етнографията, нумизматиката, сфрагистиката, хералдиката, емблематиката, глиптологията, филигранологията, иконографията и музейното дело.
В различните държави археологията се заражда по различно време и развитието є минава през различни периоди. Като самостоятелна наука обаче тя се оформя в края на ХIХ и началото на ХХ век. Прието е нейните поддялове да се делят по епохи (каменна, бронзова и т.н.), понякога по държави, по културно-исторически области, по етнически признак и пр.
Сведенията за първите български археологически проучвания са от ХIХ век, а през ХХ век те вече се провеждат редовно. Известни са имената на много специалисти в това отношение, както чуждестранни, така и български, които имат определена заслуга за развитието на археологията по българските земи. Във втората половина на века и началото на сегашното столетие постиженията са значителни, понякога сензационни, което безспорно издига авторитета на българската наука в европейски и световен мащаб.
След тези кратки разяснения относно археологията, които са основополагащи, може да се пристъпи към същността на отговора на поставения въпрос. От изложеното по-горе може да се формулира следната теза – военната археология се явява част от военноисторическата наука. Къде точно обаче е нейното място?
В специализираната военна литература е застъпено схващането, че военната история е част от общата история, а от друга – част от военната наука. С други думи, ако използваме тактически термин, тя се намира на „стика“ на тези две области на знанията. Това твърдение е напълно логично, тъй като тя, от една страна, е историческа дисциплина, понеже се занимава с миналото на човечеството. От друга страна, тя е и военна дисциплина, понеже се занимава с въпросите на военното дело (казано най-кратко) в миналото.
Нека обаче видим какво е съдържанието на военната история, т.е. кои са нейните части (дялове, отрасли). До 90-те години на ХХ век се смяташе, че основните части на военната история са история на войните, история на военното изкуство, история на въоръжените сили, история на въоръжението и военната техника, история на военната мисъл и военна историография. В последните години към тях се причислява и история на войсковите части (военните формирования).
Освен това има и някои специфични отрасли на военната история – военна статистика, военна археология, военноисторическо изворознание, военна археография.
В края на ХХ век се активизираха изследвания в едно ново направление – история на предотвратяването на войните и сдържане на агресията, което се очертава да се превърне в бъдеще в отделна част на военната история.
От изложеното става ясно, че военната археология е специален отрасъл на военната история и в същото време е част от общата археология. Тя изучава „дейността на хората в миналото в областта на военното дело по веществени източници“5. Във второто издание на цитирания източник са направени допълнителни уточнения, които по-вярно отразяват същността на нещата. Там военната археология е дефинирана като „изучаваща дейността на хората в миналото във военната област по веществени източници (оръжие и военна техника, фортификационни съоръжения, награди, предмети от военния бит и др.), получени при археологически разкопки“6.
Военната археология използва принципите и методите на общата археология – стратиграфски, типологичен, трасеологичен, картографски, радиовъглероден метод за датиране и др. Дори първоначалното търсене и изследване на веществени военноисторически паметници се е извършвало в хода на решаването на задачите на общата история. Оформянето на военната история като относително самостоятелна област на знанията и нейното развитие обуславя формирането на военната археология като специален отрасъл. Ето защо тя се опира на нейните съставни части, на военната наука и на други спомагателни (помощни) исторически дисциплини, за които стана дума в началото на изложението.
В хода на множеството археологически проучвания, извършени в различни райони от територията на България, наред с другите находки, са открити и предмети, които се отнасят към военната дейност на хората от миналото. В една или друга степен те хвърлят допълнително светлина върху водените войни през различните епохи, дават нагледна представа за характера на въоръжението и снаряжението на армиите. Откритите остатъци от фортификационни съоръжения допринасят за изясняване на способите за водене на бойни действия и пр.
За събитията от нашата нова и най-нова история обаче такива проучвания не са правени по простата причина, че за тях вече има достатъчно извори, които се пазят на съхранение в различните исторически архиви. Тези документи са основата за написване на научни трудове не само по проблеми на историята на България, но и такива от нашата военна история. Въпреки всичко, поради това че архивната мрежа се създава и развива в България сравнително късно (средата на ХХ век), в комплектуването на документите има известни празноти. Такива, естествено, са налице и в документите за отделните войни и сражения на българската армия, което затруднява най-вече военните историци да ги анализират и да извлекат поуките за практиката.
В този случай определена помощ може да окаже военната археология. Чрез провеждане на целенасочени разкопки на местата, където е известно от изворите, че са се водили бойни действия, и анализ на намерените военни материали (най-общо казано) може да се направят важни изводи за характера на бойните действия, вида на използваните оръжия и състава на воюващите войски. Това е метод, доста често използван в някои страни и наричан още „изучаване на бойното поле“.
Възможно ли е и у нас да се използва този метод? Определено – да.
Боевете, в които участва Българското опълчение по време на Руско-турската война от 1877–1878 г., са известни – Стара Загора, вр. Шипка и Шейново. На старопланинския проход поради особеностите на терена, температурните промени през лятото и зимата, ерозийните процеси, както и отдалечеността на събитията, възможностите са ограничени. Но на останалите две места със сигурност проучванията ще постигнат определени резултати.
По-голямата част от бойните действия по време на Сръбско-българската война от 1885 г. са в пределите на западната и северозападната част от територията на страната. Има запазени карти за точните позиции както на прикриващите отряди, така и на частите на Сливнишката позиция. Въпреки че на някои места днес има гори, на други действащи кариери, може да се очаква, че разкопките ще бъдат успешни.
Почти изцяло териториите, на които Българската армия воюва през Балканските войни 1912–1913 г., са в пределите на съседните ни държави. Единствено възможно място за подобни проучвания е Кресненското дефиле, където през лятото на 1913 г. се провежда операцията по обкръжаването на гръцката армия.
По време на бойните действия на българската армия в Първата световна война (1915–1918 г.) определено интересни резултати биха се получили в Добруджа – около Тутракан, Добрич или на Кобадинската позиция.
Не бива да се подценява и т.нар. подводна археология, която също намира широко приложение в някои страни. В наши условия тя би имала успех по Черноморското крайбрежие, където след Първата световна война под контрола на съглашенците е изхвърлено в морето определено количество въоръжение.
В заключение следва да се отбележи, че военноархеологически разкопки за изучаване на нашата нова инай-нова военна история досега у нас не са правени. Отчитайки героичното минало на Българската армия и повишения интерес на обществото и подрастващото поколение към него, както и разширяването на подобни проучвания в международен мащаб, може да се направи изводът, че е крайно наложително такива да започнат и в България. Отначало те могат да се провеждат в райони от днешната є територия, а впоследствие чрез международни съвместни проекти и на териториите и на други държави, където са воювали български войски. Това ще спомогне за подобряване на патриотичното възпитание, издигане на българското самосъзнание на по-високо ниво и по-лесното интегриране в европейските структури.